Twilight (2008)

Към „Здрач” подходих без очаквания, защото неприязънта ми към неинтелигентните „тийн ленти” бе туширана от леко необичайния жанр и обещанието за един по-зрял филм. Така седнах да гледам филма, без да си правя никакъв труд да предполагам какво ще ме облъчи и в крайна сметка, изгледах един нелош и смислен филм с много пропуснат, поради шепа странни решения, потенциал.

За холивудска лента „Здрач” е учудващо нединамичен, оцветен в мрачни или бледи тонове, с камера, която редува спиращи дъха природни картини с множество съвсем близки планове и дълги сцени. Ако има епизоди, които да не заслужават своето съществуване, то това са онези, в които се оказва специално внимание на фенките на литературния оригинал или като цяло – на момичетата между 12 и 15 години. В рамките на няколко минути още в самото начало десетина героя са хвърлени на зрителя, който започва да се чувства като пред каталог „архетипи на привлекателните американски момчета”. И ако някои от персонажите после все пак имат отношение към сюжета, като Джейкъб Блек (Тейлър Лаутнър) или поне са забавни, като Майки (Майкъл Уелч; „Джоан от Аркадия”, „Старгейт”), то други са по-скоро ненужен декор. Същото се случва и с половината фамилия Кълън – с твърде малко екранно време, половината не стоят добре, като особено тежък случай е Джаспър (Джаксън Ратбоун, „Ориндж Каунти”, „Войната вкъщи”), който със своето андрогинно излъчване и изцъклен поглед оставя впечатления на слабоумен. До известна степен разочароващ е и Питър Фачинели („Луда надпревара”), който се намира твърде далеч от обичайното си екшън амплоа в ролята д-р Карлайл Кълън, патриархът на фамилията. Кам Жиганде („Ориндж каунти”, „Никога не се предавай”) отново влиза в ролята на груб и жесток бияч – Джеймс и отново продължава да не впечатлява.

Въобще, за филм, пълен с вампири, май единствените интересни кръвопийци са второстепенният герой Лоран (Еди Гатеги, „Хаус” „Жертва на спасение”) и за радост на зрителя – Едуард Кълън, единият от двамата протагонисти. Въпреки фенските бури в чаша вода около избора на Робърт Патисън („Хари Потър и огнения бокал”, „Пръстенът на Нибелунгите”) за ролята, за разлика от предните си опити във фантастични филми, този път той действително прави попадение. С опит в театъра англичанинът се чувства добре е в дългите сцени на филма и подобно на кумира му, Джак Никълсън, ролите на ексцентрици, луди и психически нестабилни персонажи започват да се очертават негова специалност. Едуард е способен да чете мислите на всички с изключение на любимата жена, е и достатъчно добър психолог, за да разгадава чувствата и реакциите си, но без да е способен да ги промени. На екрана персонажът е приятен за гледане и когато е на ръба на смъртоносна ярост, и когато непохватно се опитва да се държи като нормален човек в разговорите си с Бела.

Самата Бела (Кристен Стюард, „В страната на жените”, „Сред дивата природа”) е по-скоро загадъчна и меланхолична, отколкото красива или секси, и това много и отива. Още повече и че ролята и въобще не е нито на девицата в беда, нито на раздаващата ритници в кожен ботуш мъжемелачка, а един доста по-пълнокръвен, понякога неориентиран образ.

Обратно на красивите пейзажи и добре премерената визия на главните герои, спец-ефектите и музиката на филма са издънки. За бюджет от няколко десетки милиона можеше да се направи нещо повече от набор песни на предимно гаражни групи, част от които подбирани по желание на актьорите, и минорни мелодии на електрическа китара и пиано, понякога изпълнявано от самия Патисън. Специалните ефекти пък се доближават по стилистика до кунг-фу филмите прекалено много, за да изглеждат сериозно, а хореографията на боя вместо да наелектризира зрителя, става тривиална и досадна.

Като цяло, „Здрач” е един добър филм за прекарване на приятна вечер в киното, дори и за хора, които не се вписват в първоначалната целева аудитория. Едва ли ще остане дълго време в историята на киното, но със сигурност ще влее свежа кръв в поизлинелите вампирски ленти.