Vicky Cristina Barcelona (2008)

Около „Вики Кристина Барселона” се зародиха две мнения на критиката, при това взаимноизключващи се. Някои, които очевидно не са прегледали повече от половин час от лентата, я обявиха за повърхностна и лековата. Други, в присъщия си ентусиазъм, я издигнаха в култ и я определиха като най-доброто от Уди Алън за последните двадесет години. Още по-интересното е, че и двете твърдения са колкото правилни, толкова и грешни. Новата лента на именития режисьор е може би най-доброто, което е поднасял на почитателите си за последната декада. Но ако се върнем по-назад, във филмографията му веднага изпъкват поне пет по-добри продукции, тъй че „Вики Кристина Барселона” не е точно завръщане към кино от най-висока класа. От друга страна, „повърхностна и лековата” е определение, което също доста трудно може да се лепне точно на тази лента, дори само заради типичния подход на Алън към киното. Защото и тук американецът за пореден път доказва, че за да гледаш излезлите изпод ръцете му ленти, се изисква доста специфичен и при това придобит вкус.

Сюжетът е горе-долу банален и добре познат от онази камара филми, които разплакват домакините по телевизията в обедните часове. Две американски момичета се отдават на туризъм из далечна Европа. Образите им са колкото близки, толкова и безкрайно далечни във визията им за любовта. Уди Алън ги изпраща в Испания, за да срещнат и бъдат съблазнени от свободомислещия художник Хуан Антонио, чиято връзка с бившата му жена все още далеч не е изстинала. Накратко, с един замах зрителят бива запратен не в класическия триъгълник, а още по-надалеч – в неокласически любовен четириъгълник.

Диалогът, който в някои издания набързо бе определен за плосък, се отличава с онази типична за Алън острота и оригиналност и дори някои на пръв поглед висящи реплики на второ четене звучат по-различно. Образите на героите, брутално вкарани в изтъркано до безобразие клише, вадят най-доброто от всеки от актьорите. Пенелопе Круз играе без грешка и изглежда по-красива от когато и да било. С тази си роля без съмнение ще се нареди измежду фаворитите за поддържаща роля на следващите оскари. Ребека Хол и Скарлет Йохансон правят изключително чувствени роли и със силното си присъствие, вдъхват истински живот на клишето. Колкото до Хавиер Бардем – това е филмът на живота му, тук е просто перфектен.

Лентата не минава и без негативи. Историята е с една идея прекалено простичка, а действието с две – тромаво. Резултатът е усещането за това, че „Вики Кристина Барселона” е по-дълъг, отколкото в действителност, което се допълва и от прекалено детайлния поглед над местата за сметка до известна степен на събитията. Последното обаче, колкото и нелогично да звучи, се нарежда и сред плюсовете, тъй като зрителят изпитва доста реалистичното усещане, че е там, заедно с героите. И може би последният минус са някои нелогични реакции на персонажите в дадени ситуации. Например, на единични места, когато зрителят очаква яд, вижда огорчение и т.н.

Все пак, въпреки негативите „Вики Кристина Барселона” е филм, който без съмнение си заслужава да се види. Особено от тези, които успяват да се разберат с Уди Алън. И точно за тях, независимо дали вече са придобили изисквания специфичен вкус, или са се наредили измежду върлите почитатели на Уди Алън, е и предупреждението – влезте в салона без прекомерно големи очаквания. Тогава наистина ще се насладите на лентата.