Never Back Down (2008)

 „Никога не се предавай”. Всъщност, предайте се и отстъпете... точно така, бавно и спокойно, после се насочете към евакуационните изходи и отидете да гледате някой друг филм. Освен ако не ви се гледа кръстоска между „Боен клуб” и „Хлапето каратист”, но малко по-лигава – тогава останете по местата си, специализираният екип ще дойде да се погрижи за вас.

След като „Самотно дърво на хълма” и „Ориндж каунти” преродиха тийн-сапунката, а „Училищните мюзикъли” – очевидно какво, трябваше някой да се сети и за абоминациите от осемдесетте години – екшъните с бойни изкуства, пакетирали волни количества кютек, премъдрости за същността на живота и голям сочен хепиенд. Превъртаме четвърт век напред – „Никога не се предавай”. Каратето вече е демоде, таекуондото – тоже, преминаваме на смесени бойни изкуства. Източната философия също е станала преекспонирана, ще я заменим с уроци по справяне с гнева и семейни отношения в настоящо и минало време. А, да, ще сложим малко YouTube и малко iPhone и готово, всичко останало може да си бъде същото.

Ситуацията накратко - новото хлапе (Шон Фарис) идва в града след семейна трагедия и с емоционални проблеми. Оказва се, че местния спорт в училище е грубият кютек без особени правила, но явно на учителите не им прави впечатление това, че половината им ученици и от двата пола са с подути глави. Почти зад кадър остава сигурно десет етажната травматология, дето се грижи за тях и за момчетата на местния треньор по MMA (Джимон Хонсу). Той пък е опитен професионалист, който не се притеснява да пуска абсолютно непознат на пълен контакт в залата си, и ако новото хлапе леко поприпадне на първата си тренировка, дори не си прави труда да викне лекар. Самата тренировка като цяло си е едно душманско млатене, без протектори, без загрявка, без нищо; пред нея гладиаторските школи в древен Рим са буквално курсове по самозащита. Но явно треньорът си знае работата, защото за около месец обучения, включващи секретни техники за развитие на бойните умения като хвърляне на тухла и висене от стълба, нашето момче започва да бие всичко живо из залата, та чак учителят му приквичава от болка по време на размяната им на удари в корема…

Да не забравим, все пак, организатора на цялата система от боеве, антагонистът на новото хлапе (Кам Жиганде) - висок, рус, с малки очички, полуосъзнат садизъм и патологична нужда от внимание. Той, изглежда, е син на някой много важен тип, защото има къща тип палат и никой дори не си помисля да му зададе въпрос-два, въпреки че повечето паметни бойни моменти надлежно се протоколират, записват и качват в нета от местния загубеняк. Всъщност, той явно от много бой, е придобил и интелектуални затруднения, тъй като не се поколебава да качи дори побой над трима човека, но какво пък – ченгетата явно не ползват тубата... Някъде в цялата работа има намесен боен турнир, мацка, малко братче и майка, но първите две винаги ги има, а вторите две не са толкова интересни. Жалко все пак за Марго Хоуп, която прави добра роля, при все че героинята й, пасивна домакиня с малко екранно време, не е особено благодарен образ.

Гледането на филма предлага и други изпитания за самоотвержения зрител, освен баналния сюжет. От една страна, дългите сцени на фона на някаква поп-рок музика правят лентата подобна на поредица мотивационни клипове за фитнес, а дори и без тях тя е достатъчно дълга. От друга страна, тия сцени поне служат като интермедии между боя и разните дълги диалози, някои от които като че директно изскочили от оперно либрето. Самият бой е далеч по-малко, отколкото сме свикнали да бъде в такива филми, но пък за сметка на това е зле режисиран - трудно е с такъв бюджет да се направи по-слаба хореография. Ударите и техниките, показани във филма, са на нивото на новобранци, но при все това явно са били записвани многократно, че да се получат. Да не говорим за мотивация зад двубоите и поведението в тях – реалистично ли е да си размените има-няма петнадесет удара за петминутна бойна сцена, при положение, че са ви накарали да се биете заради смъртта на баща си – нещо, за което се обвинявате от години?

Накратко – лентата се издънва в опита си да бъде зрелище за окото (освен за женското, поради щедрото количество бицепси, коремни мускули и квадратни челюсти), но, за сметка на това, не успява нито да ни занимае с психологията на бойците, поради безкрайно изкривен си поглед върху бойните спортове, нито да адресира климата в семейство на самотен родител с проблемни деца, защото отделя спорадично внимание на него и се придържа към тривиалното.